|
Page 2 of 2
Всички останали гледахме да отбиваме някак времето в бетонните си домове. За да не умрем съвсем от скука, ни бяха инсталирали по една кутия, с често сменящи се картинки. Наричахме я телевизор. Телевизията всъщност бе средство, което ти помага да не се чувстваш съвсем сам и да хвърляш времето си на вятъра особено успешно. В кутията можеш да видиш как хората се колят и стрелят, как правят секс, гонят топка на едно зелено поле и други интригуващи неща от живота. Също така имаш възможност да гледаш 2000-ят епизод на “Дързост и красота”. А ако си връзкар и ловиш кабелна, може да следиш и сериала “Женени с деца”. При повече късмет, ще успееш да хванеш и Азис да поднася супа на лице с прякор Китаеца, докато го обгражда с нежност и внимание. Добре че беше телевизията, защото хората напоследък се чувстваха много самотни.
По закон имахме право да ходим три пъти на ден до WC-то. В точно определен час и място. Ако случайно се изпуснеш, следваше зловещо наказание – натапяне на муцуната в изпражнението или бой по главата с вестник. Положението с храната също беше тежко. Само за домашните любимци имаше витаминозни и обогатени с хранителни вещества гранули. Нас хранеха с консерви и полуфабрикати. В най-добрия случай можеш да се докопаш до натъпкани с хормони 20 годишно месо и генно-модифицирани зеленчуци. От всичко това оставаха планини от боклуци. Караха ни да ги събираме разделно. Беше много забавно. Използвахме шарени кошчета, които ги имаше само в центъра на столицата. Ако кибритената ти кутийка обаче е в кв. Симеоново, не можеш да се възползваш от забавлението с шарените кошчета. Така шанса за разделно събиране на боклук имаха само централните софиянци. После Кметът минаваше, събираше боклука съвкупно и го балираше. Носеше балите за съхранение в едно бунище. Когато то се препълнеше, избираше си друго. И така докато цялата софийска околия боклучаса. Ситуацията с боклуците не ме впечатли толкова, колкото историята с лайната (простете за директността). Докато стоях безцелно в личната си бетонна кутийка, се опитах да изчисля къде отива всичко онова, което по три пъти на ден излизаше от нашите тоалетни. Да речем по кило на ден от човешко същество. София има около милион и половина жители. Това е около 547 500 000 килограма изпражнения на година. Когато го умножих по килограмите, дето излизат от тоалетните на другите градове на България, а после и на съседните страни на България, получих число, което не познавах. Това и без туй не бе особено важно. По-скоро ме мъчеше мисълта къде отиват всичките тия килограми нечистотии всяка година. По въпроса за досиетата, последва пълно обществено разочарование. Противно на всички очаквания, помиярите така и не отвориха досиетата. Въпреки първоначалните обещания. Запознати твърдят, че най-вероятно фактите, съхранявани в мухлясалите папки, могат да усложнят живота на висши кучешки управници. Междувременно всички бунища в сраната се препълниха и междуградският обмен на боклук стана невъзможен. Въздухът се замърси страхотно и свърши... Точно тогава се събудих. Какъв кошмар! Страшен кошмар, си казах. Бях заспала с някаква скучна статия в ръка “ Борят помиярите в София по научни методи”. А подзаглавието беше “Мобилни клиники за кучета влизат в ромските гета”. Разказваше се как столична община бори и брои помиярите по научен метод на БАН.
|
Publicatons 
The novel "Anatomy of Illusions" was published in Greek.
